Миналия месец присъствах на възпоменателна служба за жертвите на Нанкинско кланепроведено в правителствените служби на Хонконг в Адмиралтейството.
Такива поводи са тържествени напомняния за най-мрачните моменти в историята, принуждавайки ни да спрем и да размишляваме върху мащаба на трагедията, която се разигра след превземането на града на 13 декември 1937 г., и по-широкото страдание, нанесено на Китай по време на Втората световна война. Правителствените данни изчисляват, че военните и цивилните жертви надхвърлят 35 милиона, с 21 милиона загубени живота, оставяйки траен белег върху нацията.
За много хора в Хонконг, а и в цялата страна, припомнянето на тези жестокости не е просто акт на исторически спомен. Това е израз на съпричастност към едно поколение, претърпяло неописуема болка и страдание, колективна памет, която не трябва да избледнява.
След церемонията се замислих върху огромността на загубата и сложната реалност, в която се движим днес. Как да признаем тази болезнена история, докато живеем изцяло в настоящето? Как да почитаме миналото, без да го оставим да се превърне в бариера за нашето бъдеще?
Това не са абстрактни въпроси. Те се сблъскват с много от нас не само като наблюдатели на историята, но и в ежедневието ни. Въпреки че скърбя за трагедията, имам и много близки японски приятели и дългогодишни бизнес партньори. Тази двойственост не е противоречие, а жива реалност за мнозина, които са израснали с японски ежедневни влияния.
Предишните поколения, включително тези на дядо ми и баща ми, разбираха, че помирението изисква смелост. Те признаха важността на припомнянето на миналото, но също така знаеха, че пътят напред лежи в сътрудничество, а не в изолация. Опитвам се да продължа това наследство.
Нашия източник е Българо-Китайска Търговско-промишлена палaта